Както става ясно от поместения по долу текст, той е отговор на публикация в сливенския вестник ”Седмица”. Главният редактор на вестника, въпреки предварително заявената готовност, след като се запозна с материала, отказа да го публикува. Оставяме без коментар това, меко казано, некоректно отношение и тъй като не разполагаме със собствен вестник, поместваме нашия отговор в сайта на гимназията.

Изглежда, че думите „свобода на словото” за определена порода вестникари продължават да са изпразнени от съдържание. Оставяме това на собствената им съвест.

За средното образование и още по-средната журналистика

“Блажени са нищите духом,

защото тяхно ще е

царството вестникарско”

Матея 5:3

Зная правилата на транспониращото, подгаврящото се, казано на жаргон, писане, но не от неуместно (в случая) джентълментство, а от уважение към първомайсторите му, няма да се възползвам от изкушенията на грубовато-подигравчийския му език. Още повече когато поводът, т.е. текстът, дал повод за собственото ми писание, е само на пръв поглед банален. Защото при всичките си “достойнства” въпросният текст е дълбоко показателен за точката, в която застина родната провинциална журналистика. Но ето го и самият повод. В бр.594 от 08.12.2005 г.на сливенския в.”Седмица” на уводно място е поместен материал с претенциозното заглавие “Образование – средно,твърде средно”. Казвам материал, защото да се назове неговият жанр е работа, поне за мен, непосилна. ”Коментар”? ”Анализ” ? “Фейлетон”? ”Памфлет”? Или нещо вроде “назидание – поучение – директива”? (Тук аха-аха да го случа!) Или просто “лаф да стане” – битово-просторечив жанр… Но да оставим хлъзгавата почва на жанристиката в журналистиката и публицистиката. И така, авторката на въпросния материал, г-жа Веселина С. опитва да съвмести няколко роли из един път: на гражданка, “болееща” за родната образователна система(?), на (вероятно) загрижена майка, чедото на която е в лапите на чудовището Образование, но повече от всичко на журналист, патологично вживял се в ролята на Чеховия унтерофицер Пришибеев. Какво ли само няма в прелюбопитния материал на г-жа Веселина С. Тръгнала от “невежеството” на учителка по западен език, която я ужасила с неправилно поставеното ударение на думата “училищА”, Веселина С. завършва с пример как друга българска учителка, но… работеща в страната на Ибсен, била подписала декларация – тук внимавай уважаеми читателю –да не си служи с … ирония по адрес на учениците! А може би и изобщо!! (Тук на читателя не му остава друго, освен да рече като един от Вазовите чичовци: “Много чело (че и гледало!) – много знай!” И тематично, и концептуално(?) текстът на Веселина С . е съшит с бели (или червени!) конци и би бил достоен за провинциален вестник от 70-те или 80-те години на отминалия век, когато партията даваше да се “критикува” най – много по адрес на някой селкооп, чието началство го е ударило на отявлен батакчилък. Досещаше се апарата, че на журналиста от време на време трябва да му се поохлабва юларя, да му се даде да поизпусне пара, да се почувства “обществено значим. Но… “до сто лева заплата”, както се шегуваше народният любимец Калоянчев. За по-сериозните “детски болести “ на социализма си имаше прокурори от джагаровски тип. Но на въпроса, т.е. - на текста. Гледа си авторката сливенска кабеларка и като по поръчка на екрана лъсва невежеството на българския даскал. Но!! Още далеч преди “гафа” с ударението Веселина С. вече е добила откровение, че другояче не е можело и да бъде. С една реч – Касандра Пророчица от Сливен, която е чакала само повод, та да покаже на всичкия свят що за невежествена пасмина яде бадева хляба на царщината. Това – както и да е, за авторката, видя се, не е нещо ново. Следва още по- ужясяващото откритие. Учителката от екрана имала наивността да си признае, че след като изработи норматива си от часове, определен й от кодекса на труда, й оставало свободно време. И понякога се случвало да преподава частни (!) уроци. Е, това вече на нищо не прилича! Последното словосъчетание (”частни уроци”) повече от всичко друго не дава мира на журналистическата и гражданска съвест на Веселина С. Интересно е да се знае как авторката гледа на частната адвокатска или лекарска практика и известно ли й е колко се припечелва в тези професии на час, и поради що смята, че работата на математика или филолога в една гимназия е от по-долна ръка! Но понятието интелектуален труд явно не говори много и на онези, които се припознават като “интелектуалци”. Колцина бяха онези, които подкрепиха жалките, да си го кажем, социални протести на учителите, “водени” от още по-жалките им “лидери”-кариеристи? Подкрепиха ги половин дузина университетски преподаватели , наивници- хуманитаристи,потърсени от още по- наивни журналисти като Лили Маринкова, например. Не познавам колежката, подразнила с правоговора си Веселина С. и възмутила я със “сребролюбието” си -какво да се прави, живеем две хиляди години след Христа. По-интересно е какви изводи прави от това авторката, че във въпросната професия работят хора, дето не могат раздели на две магарета сеното? Еврика! Авторката сама признава, че трупа социален опит от кабеларките. Интересно би било тогава да се чуе мнението й за чуруликащите от екрана нейни колеги и особено за колежките. Моля, без докачение, но деветдесет на сто от тях говорят просто на жаргон и то неособено членоразделен. Да не говорим за дикция, изказ и други “екстри” на “дискурса”. Означава ли това да обругаем онези можещи и добросъвестни нейни колеги, кореспонденти на авторитетни медии, някои от които чудесни поети, публицисти, есеисти? Или (и през ум не би ни минало!) въпросната авторка, ползваща се, казват, със завиден авторитет сред колеги и читатели?! Недобро нещо е предпоставената теза, знаели са го още древните, знае го, сигурен съм, и авторката, но…така и до края на текста не успява да се освободи от нейния капан. Редят се въпроси, отговори и заклинания, досущ като на кафене-моабет. У нас било тъй и тъй, пък в “Авропата” т.e. в “цивилизисания “ свят - бам-башка. А това, че в Европа отдавна не се гледа на тестовете с добро око, кой да знае и кой ти гледа. На бъдещия компютърджия, търговец /пардон, бизнесмен/ или депутатин, доктор или адвокатин хич не му и трябвали разните баби Илийци и чорбаджи Неновци. С една реч, хуманитарното образование на утрешния българин щяло да му дойде артък. Но и това не е всичко. В духа на чиновническата препоръка “от високо място” авторката отсъжда, че да се запаметява каквото и да било, е отживелица, нещата трябвало просто да се разбират!? “Българските деца, твърди Веселина С., посвещават времето си на това да запаметяват данни, които се откриват за минута в справочник или интернет, вместо с наслада да търсят себе си в познанието за света, да сравняват, да търсят прилики и отлики. ”Пита се само как се откриват отликите между А и В, ако не се и подозира тяхното съществуване. Как, според авторката, кандидат-студентът би съпоставил Ботев и Пенчо Славейков, ако не знае лириката им? Как? По възрастта им или по сюрмашията им! Но да оставим и дидактиката, и злополучния опит на Веселина С. да чертае директиви или, казано по нашенски, да дава акъл. Онова, което е наистина симптоматично и притеснително, не е дори пълната липса на разбиране по проблемите на отписаното от държавата образование. Големият проблем е в циничното отношение към него от страна на хора, които така нареченото общество припознава божем като “коректив”. В това, че и вестници, и ефир преливаха от словоблудни “дискусии” – ей така, да си начешем езиците, да кажем и ний по някоя лакърдия, пък ако и хонорарец падне – берекет вересин. Пък това:образование и образованост, култура и морал – сложи си едно перде, па няма и нужда, и плювай наляво и надясно, да перефразираме пак Алека, и да му простим грубоватата ирония – не съм чувал в ония времена някой да е подписвал декларации да не говори или пише иронично.

Т.Николов